Стигнах до Цонево малко след залез, точно когато водата започваше да порозовява. Заредих два пръта с царевица и бойли на платения нощен участък, метнах ги на около 40 метра и седнах да чакам — с термос кафе и очакването, че тази вечер ще е „тихо“ както обикновено.
Първият сигнал дойде около полунощ. Звънчето изкрещя, а макарата зафуча толкова силно, че за секунда се уплаших да не изпусна пръта във водата. Хванах го, засякох — и усетих онова познато чувство, когато отсреща има нещо голямо.
Двадесет минути „разговаряхме“ с рибата. Тя дърпаше към тръстиките, аз я връщах. Два пъти помислих, че е свършило, и два пъти тя доказа, че не е. Накрая, с последни сили (моите, не нейните), успях да я приближа до кепчето.
Шаран, над 8 килограма (е, добре — може би 7 и половина, но на „8“ звучи по-добре, а и всеки рибар си има право поне на половин килограм преувеличение 😄), лъскав като огледало под лунната светлина. Снимка, тегло, и обратно във водата — да порасне още малко за следващия път.
Прибрах се вкъщи в 7 сутринта, изтощен, но с онази усмивка, която само рибарите разбират.
Вашият коментар